9. Характерни особености на българската морфологична система.

Тенденции към аналитизъм: отпадане на падежите; аналитични форми за бъдеще време; аналитични форми за изразяване на степен при прилагателните; аналитични глаголни словоформи. Тенденции към синтетизъм: определеност /положение/ и др. Граматикализация на нови значения: преизказност, резултативност, относителност и др. Други особености.

Под синтетичен или аналитичен граматически строй /синтетизъм или аналитизъм/ се разбират начините, по които се изразяват синтактичните отношения на имена и местоимения към други думи в изречението. Синтетични са езиците, при които тези отношения се изразяват с падежни окончания. Аналитични са езиците, при които отношенията се изразяват с различни предлози и една обща „падежна” форма.

Съвременният български език е предимно аналитичен. Аналитизмът е главна особеност на неговия граматически строй. По тази особеност той се отличава рязко от старобългарския език, който е имал синтетичен строй, и от другите съвременни славянски езици /руски, украински, белоруски, полски, чешки и др./ Тенденцията към аналитизъм откриваме в отпадане на падежите при имената. Старобългарският език е имал склонитбена система, състояща се от седем падежа /именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен, звателен/. Поради външни влияния и вътрешни развойни тенденции именното склонение е изчезнало, падежните форми постепенно са се загубили, като се е запазила и установила една единствена форма /casus generalis/. Синтактичните отношения при имената и местоименията в българския език сега се изразяват посредством тази единствена форма в съчетание с различни предлози. От старите падежи, освен именителния, само звателната форма се е запазила при имената като напълно жива и употребяваща се в съвременния език.

Формите за бъдеще време също се изразяват аналитично. В старобългарския език за бъдеще време е имало два типа форми. При глаголите от несвършен вид те са били сложни и са се образували с помощта на спомагателен глагол и инфинитивната форма на спрегаемия глагол. При глаголите от свършен вид формите за бъдеще време са били прости и са съвпадали напълно с формите за сегашно време. Сега в новобългарския език бъдеще време се изразява с аналитични форми както при глаголите от несвършен вид, така и при глаголите от свършен вид. Тези форми се образуват с помощта на частицата ще и формите за сегашно време на спрегаемия глагол.

        Аналитични са и формите за изразяване на степен при прилагателните.  В старобългарския език за сравнителна степен при прилагателните имена и наречията са се употребявали синтетични форми. В съвременния български език вместо тях се употребяват аналитични форми, образувани от частицата по + положителната степен на съответното прилагателно и наречие, напр. по-нов, по-нова, по-ново, по-лесно.

        Аналитични глаголни словоформи. В глаголната система на старобългарския език е имало инфинитив /неопределително наклонение/ и супин /достигателно наклонение/. Инфинитивът е изразявал глаголно действие, неопределено по лице, число и време. Супинът е изразявал също такова действие, но се е отличавал от инфинитива по своя завършек. Освен това супинът се е употребявал само след глаголи, означаващи движение, като е показвал целта на движението. Днес на мястото на стария инфинитив и на супина в новобългарския език се употребяват аналитични конструкции, състоящи се от да + лична глаголна форма /например: да се нарека, да се веселя/. По тази своя особеност българският език също така се отличава от останалите славянски езици, които са запазили инфинитива.

       Тенденции към синтетизъм: определеност /положение/. Една от най-характерните особености в структурата на съвременния език, която го отличава от всички останали славянски езици, е наличието на задпоставен определителен член. Определителният член води началото си от старите показателни местоимения. С течение на времето показателното местоимение е загубило своята показателна функция и се е превърнало в съставна част на името пред него, т.е. в морфема, с която се изразява граматическата категория определеност /известност, познатост на назования обект/.

Една от важните черти на новобългарската морфологична система е наличието в нея на особени форми за изказване на глаголни действия и състояния, на които изказващият ги не е сам вършител или наблюдател. Тези форми за изказване на такива действия или състояния съставят едно особено наклонение – преизказно наклонение. /Например: Изявително /свидетелско/ наклонение – Момчето се учи добре.; Преизказно /несвидетелско/ наклонение – Момчето се учело добре./

В съвременния български език са напълно запазени и използвани /с някои изменения в окончанията/ старите форми на аорист /минало свършено време/ и имперфект /минало несвършено време/.

Друга особеност на българския език е широко застъпено глаголно окончание на –м за сегашно време 1 лице единствено число. В старобългарския език само т.нар. атематични глаголи /напр. дам, ям/ са завършвали на –м. По-късно това окончание се е разпространило и при глаголите, които сега съставят ново, 3-то спрежение в новобългарския език /иска-м, пада-м/. Широко се е разпространило окончанието за множествено число –ове при голяма част от съществителните имена от мъжки род /двор – дворове, плод – плодове/. Генерализирало се е окончанието за повелително наклонение, 2 лице множествено число –ете /носи – носете, речи – речете, моли-молете/. Появяват се нови форми за притежателното местоимение за 3 лице. В старобългарския език за 3 л. е имало само възвратно притежателно местоимение /свой, своя, свое, свои/. В новобългарския са се развили формите негов, негова, негово, негови; неин, нейна, нейно, нейни; техен, тяхна, тяхно, техни.