Есета по цитати от Библията

„Не се противете на злия човек, но на този, който те удари по дясната буза, обърни му и другата” /Евангелие от Матея, 5: 38-39/

Новият завет се състои от четири канонични евангелия. Първото от тях е Евангелието от Матея. Написано е на арамейски език. Предполага се, че това е езикът, на който е говорил Христос. Матей описва живота на Исус Христос като продължение на старозаветните сюжети. В основата на учението на Исус откриваме призива: „Не се противете на злия човек, но на този, който те удари по дясната буза, обърни му и другата”. /Мат. 5: 38-39/
Отказът от насилие, който проповядва Исус, разделя човечеството на две нови ери: “Слушали сте, че бе казано: “око за око, зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да не се противите на злото”/Мат.5:38/. Отмъщението води до умножаването на злото по земята. Едно зло не може да бъде поправено с друго зло. Старата ера, водена от “око за око, зъб за зъб”, е изместена от новата – “ Не се противете на злия човек, но на този, който те удари по дясната буза, обърни му и другата”. Трябва да се умножава не злото, а доброто по земята, на която всички са равни пред Бога, който “оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни”/Мат.5:45/. „Обичай ближния си, и мрази врага си”/Мат.5:43/ – такъв е бил принципът на старата ера. Той противопоставя ближния на врага, обичта на омразата и води след себе си насилие. Злото е следвано от друго зло. Исус заменя „Обичай ближния си, и мрази врага си”/Мат.5:43/ с „обичайте враговете си”/Мат.5:44/ и така извежда на преден план основния християнски принцип за отказ от насилие, при който злото остава безплодно и не може да роди друго зло.
Само този принцип е достатъчен, за да се появи Нова ера в летоброенето на човешката цивилизация. Варварското “око за око, зъб за зъб” остава “преди” Христос. Божието слово ни учи, че не трябва злото да бъде мултиплицирано. Това става, ако се отвърне на злото със зло. Ако човек се придържа към този принцип със сигурност ще бъде част от пространството на доброто и ще живее в хармония със себе си, с Бог и със заобикалящия го свят.

„Обичайте приятелите си и се молете за тия, които ви гонят” /Евангелие от Матея, 5: 43-48/

В проповедта на планината Христос излага своето учение. Един от принципите в това учение е: „Обичайте приятелите си и се молете за тия, които ви гонят” /Мат. 5: 43-48/
Любовта към ближния е основен принцип в християнството. Духовното развитие на човечеството трябва да върви в посока на умножаване на доброто, а любовта към хората включва в себе си и любов към враговете. Така Христос прощава на своите врагове, на тези, които ни „гонят” и се моли за тяхното спасение. Извежда обичта към приятелите като необходимост, но на тази обич той не противопоставя омраза към тези, които не са наши приятели.
Бог се оказва любов и доброта в човешките взаимоотношения. Но според съвременните изследователи това не е откритие нито на християнството, нито на философите, а е един всеобщ човешки прастар натрупан опит. Както Христос приема хората с божествена любов, така и любовта на хората от векове има духовен и божествен характер. Христос става изразител на идеята, присъстваща в литературните, митологичните и приказните текстове на всички народи, към която се стремят хората от всички епохи. Това е идеята за общество, изградено от хора, които се обичат. Защото такова ще е обществото, в което приятелите се обичат и се молят за спасението на враговете.
Пътят към изграждането на такова общество е труден. Той минава през осъзнаването на това, че е лесно да се обичат приятелите, лесно е да се обичат хората, които ни обичат: „Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда?”/Матея, 5: 46/ и също – „ако поздравявате само братята си, какво особено правите?” /Матея, 5: 47/. Трудно е да се обичат враговете. А Исус съветва: „Благославяйте ония, които ви проклинат”/Матея, 5: 44/. Защото това е начинът да се ограничи пространството на злото и да се разширят хоризонтите на доброто.
Бог е любов, а когато се обичаме, бог е в нас. Обичта към приятели и врагове е процес на превръщане на човека в божество.

„Не съдете, за да не бъдете съдени” /Евангелие от Матея, 7: 2-6/

Библията като писано отражение на Божието слово заедно с другите свещени книги /Коран, писанията за Буда / е духовната основа на човечеството, защото в нея са заложени фундаментални принципи. Те са развити по-късно в съвременните науки – медицина, право, етика и др. Основен е принципът на равенството.
Исус приравнява всички хора пред Бога. Бог е носител на идеята за справедливост, а хората трябва да помнят – „Не съдете, за да не бъдете съдени”. Бог /а не човекът/ има „мярка” за човешките грешки. Еднакви са възможностите пред всеки човек да достигне до царството Божие. А дали ще го направи – зависи единствено и само от самия него. Затова Христос сравнява Божието царство с мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби /Матея, глава 13:47/. Видно е, че няма привилегии при влизането в царството Небесно, то е едно за всички – бедни и богати, покаяли се грешници и праведни монаси. И само Бог може да отсъди.
Приемайки християнския принцип за равенството, хората не трябва да съдят ближните си, „защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери”./Мат.7:2/ Хората са равни пред Бога, имат еднакви възможности да достигнат до неговото царство и могат да отговарят единствено за своите стъпки по пътя към Бога. Вглеждането в чуждите грешки, изваждането им на показ, проследяването на чуждите стъпки – това са опити да се постигне самоутвърждаване. „Ето, другите са лоши” – казва този, който ги съди. Това, което не казва, е скрито между думите и в контекста, заровено е на дъното на душата – „Аз не съм такъв, значи аз съм добър”. Но „мярката” за справедливост важи не само за „другите”, а и за „нас”. Да съдиш другите и да се опитваш да се самоутвърдиш, стъпил на техните грешки – това е позиция, която е отречена от Исус – „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш”/Мат.7:3/
„Не съдете, за да не бъдете съдени” е принцип, който е залегнал в основата на съвременното демократично общество. Обществото, в желанието си да не се допуска хората да се съдят един друг и всеки със своята „мярка”, е изградило съдебна система, която търси „мярката” за справедливост, която е еднаква за всички. Освен в правото и в медицината ще открием необходимостта да се приемат хората като равни, да не бъдат съдени за техните грешки, вини и падения. Хипократовата клетва задължава лекарите да помагат на всички хора т.е. за медиците всички са равни – бедни и богати, грешници и праведници.
И моралните норми на обществото са формулирани до голяма степен от принципа „Не съдете, за да не бъдете съдени”, който превръща индивида в член на социума.

„Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори”/Евангелие от Матея, 7: 7-11/

Евангелските текстове учат хората как да бъдат в хармония със себе си. Как да не изпадат в крайности и как упорито да следват своя път, да се борят за мечтите си и да не се отказват от призванието си.
„Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори”/Мат. 7: 7/ е призив, който утвърждава активната житейска позиция и отрича пасивността и отчаянието. Активността в житейски план е борба с трудностите, преодоляване на препятствията и изпитанията. Ако човек успее да формулира своите желания, да знае точно какво иска – това е наполовина постигнато желание. И Исус пита: „Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия”/Мат.7:9-10/. И ако хората ни дават това, което искаме „колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат?”/Мат.7:11/
Така Исус утвърждава активната житейска позиция и я свързва с едно неизменно условие – следването на мечтите, „искането” ни трябва да е обвързано с вяра. Чудесата, които върши Исус, са свързани с изцеления. И в приказните, и в митологическите текстове се срещаме с такива магически практики. Както и при Исус, условието е лечителят да „иска да излекува”, да е вярващ, безкористен и да не търси материална награда– “Даром получихте, даром давайте”/Мат.10:8/. Исус е зареден с лечителни сили от самия Бог. Лечението на болните Христос свързва с вярата. Факт е, че ако болният вярва и „иска”, животът му може да бъде променен.
Евангелието от Матея ни разказва как със 7 хляба и няколко риби Исус нахранва 4 000 души. Ако „искаме” – чудесата са възможни.

„Влезте през тясната порта, защото широка е вратата и просторен е пътят, който води към гибел” /Евангелие от Матея, 7: 13-14/

Пълното разкриване на всички принципи и норми, произтичащи от Божието слово, е обект на социолози, теолози и специалисти. Факт за всички нас е, че тези принципи съставляват духовната храна на човечеството. Пред съвременното общество предстои един непознат и непредвидим 21 век, изпълнен със социални и технически проблеми. И сякаш сме повече от друг път обладани от материалната фикс идея да осигурим насъщния хляб и битието си. Повече от друг път бързаме по пътя и забравяме, че трябва да влезем „през тясната порта, защото широка е вратата и просторен е пътят, който води към гибел” /Мат. 7: 13-14/
Просторният път го намират „мнозина”. Това е лесният път. Често успокоението на тези, които тръгват по този път, е точно това, че там са „мнозина”. За да се върви по този път не се изискват особени умения и качества, не се изисква борбеност и преодоляване на препятствия. Той е широк, на него има място за „мнозина”, отъпкан е от хиляди стъпки и хиляди грешки. Но води към гибел, защото личността се загубва сред масата, нейната индивидуалност се разтваря в безличието на мнозинството.
„Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират”/Мат.7:14/, защото това е трудният път. „Малцина” поемат по него, те трябва да са борбени, да са устремени към крайната точка, към цел, към определена посока. Често този път е самотен, няма я тълпата, която да поглъща грешките. За да се влезе през тези „тесни врата”, за да се върви по този „тесен път”, трябва да анализираш сам всяко изпитание, да се взираш в бъдещето и да не загубиш посоката. Трябва човек да остане верен на себе си.