Виктор Пасков – кратка биография

Виктор Маринов Пасков (1949 – 2009) е писател, музикант, кинодраматург.

Роден е 1949 г. в София. Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. В литературата започва като поет, но липсва издание, което да събира стиховете му.

Заминава при баща си в Германия и завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Прекарва 70-те години на ХХ век като джаз музикант и оперен певец, В началото печели джобни, като пее по клубове и барове джаз и модни парчета, свири на китара и саксофон. След като се дипломира, до 1980 г., работи като оперен певец и композитор на театрална музика в Лайпциг, Фрайбург, Рощок. Почти всеки ден е в библиотеката на Лайпциг по 8 часа на ден. „Успях да прочета неща, които в България нямаше как да намеря“, казва той и признава, че това го е променило. Изпитва носталгия по родината, приятелите. Преживелиците си от този германски период с хумор разказва по-късно в романа „Германия – мръсна приказка“, който е написан във Франция през 1991 г., където живее с тогавашната си съпруга, българистката Мари Врина.

В статията „Животът като джем-сешън“ (джем сешън; джазов концерт, в който всички присъстващи музиканти вземат участие и импровизират.) Ива Йолова казва, че Пасков е благословен от Бога с много дарби. Пее и свири майсторски оперни арии, „Бийтълс“, джаз. Може с часове да редува арии на Борис Годунов, Дон Базилио или Фалстаф с хитове на Джон Ленън или музикални парчета на Чарли Паркър. Рецитира наизуст в оригинал на немски „Фауст“ на Гьоте, пасажи от швейцарците Макс Фриш и Дюренмат… С добрите си познания върху немската литература като шеф на културния ни център в Берлин (на два пъти от 1995 до 1998 и 2002-2004 г.) печели за България приятели в родината на Гьоте. Германия е началната точка от пътя на талантливия българин из Другата Европа. „Колкото ми е дала чужбината, толкова ми е и взела – казва той в интервю. – Резултатът е, че вече не мога да я възприемам като чужбина, защото нищо там не ми е чуждо. Но в България, която възприемам като родина, много неща са ми чужди.“

Дебютът му в литературата е през 1986 г. с новелата „Невръстни убийства“. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. По това време той е бас-баритон в Рощок с всички шансове да получи щат в „Щатсопера“ в Берлин. През 1980 г. се връща в България и става редактор в издавания от „София прес“ чуждоезичен седмичник „Софийски новини“, където остава до 1987 г.

В момента, в който завършва книгата, решава, че оттук нататък е „само писател и нищо друго“. В България критиката го определя като „диаболист, сюрреалист, проводник на чужди влияния“. Затова, когато година по-късно завършва „Балада за Георг Хених“, се усъмнява, че е прекалено „лична“, „нещо като дневник“ и я оставя. Изважда я приятелят му Красимир Дамянов, по това време редактор в „Български писател“. Баладичната притча за малкия Виктор, изкушен от музиката, и за стария чех Георг Хених, майстор на цигулки, е един от най-драматичните и изящни текстове в съвременната наша проза. Заради своята втора книга Пасков спечели наградата на литературната гилдия и е приет в Съюза на българските писатели. Така втората книга на Пасков, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция и е преведена на много европейски езици. По време на кампанията на БНТ Голямото четене е определена от зрителите на 99 място сред любимите книги. Темите в книгата събират противоречията в обществото –  реалността срещу изкуството, битът срещу магията на творчеството, творецът като социален странник, живеещ в света на приказното. Отделни детайли и епизодични събития слепват образа на един свят, оцеляващ в страх. През 1989 г. филмът по „Баладата…“ – „Ти, който си на небето“, заснет от Дочо Боджаков, получава наградата на София и е селекциониран за европейския приз „Феникс“ в Париж. По това време Пасков живее във Франция. Романът е обявен и за бестселър на годината от Женевската телевизия. „Цигулките също имат душа“, „Приказки, които правят света по-човечен“, „Химн на любовта“… такива са заглавията на статиите във френскоезичния свят. „Пасков е едновременно реалист и магьосник“, пише Ален Сал в авторитетния „Монд“. „Има много от Гогол у този 40-годишен писател с вид на мустакат хлапак“, твърди пак там Габриел Шакра. Следва интервю за мощната телевизия „Антен 2“, анализи в литературни издания.

„Бих заменил всички бестселъри на годината срещу „Балада за Георг Хених“, твърди швейцарски критик в предаване на Женевската телевизия. „Убийствена сатира. Рок… Нежност и свобода като при Милър и жестокост като при Жьоне“, добавя швейцарският „Л’Ебдо“. Двайсетина години по-късно Пасков признваа в разговор, че приеме ли тези сравнения, би трябвало да е безкрайно потиснат. Защото ще означава, че той е някакъв „механичен сбор от всички тези автори“. Но можел да го възприеме и „като комплимент, защото Милър е художник и пианист, Уди Алън е много добър кларнетист, а Жьоне е свирил на класическа китара…“.

През 1992 г.  романът- „Германия – мръсна приказка“, отличен у дома с наградата за литература на СБП, става бестселър във Франция. По-късно обаче, когато той е директор на културния ни институт в Берлин, чиновници от нашето посолство правят „всичко възможно да му вгорчат живота“ точно заради това заглавие. „В романа ми ставаше дума за ГДР, и то в определен период – до 1968-1970 г., когато Германия наистина беше мръсна приказка… Но който се бои от мечки, да не ходи в гората“, отсъжда писателят.

Следва поредната скандална книга – „Аутопсия на една любов“. „Не съм вече практикуващ музикант, но продължавам да живея с класическата музика и джаза. Този роман е поклон към тях.“ – казва Пасков. Той сравнява творбата си със „сексуален джем-сешън, предаден с езика на литературата“. И признаваше, че „Аутопсията…“ е колкото литературно, толкова и музикално произведение в стил „хард- боп“. Нарича го „черен роман, по-черен от Сачмо.“ Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

През пролетта на 2002 г. Виктор Пасков отново става директор на Културния център в Берлин, след проведен конкурс с участието на още 9 кандидати. През следващите години той е замесен в няколко скандала. През 2006 г. Виктор Пасков е назначен за културен аташе на България в Швейцария.

Последната книга, издадена приживе от Виктор Пасков, е „Гледната точка на Гоген” /2008/. Пасков оставя недовършени ръкописи, сред които започнатият още през 90-те години роман „Тайните градини на Хелена“. Според Пасков „вдъхновението“ е понятие за аматьори. Сравнява белетристиката с тежък физически труд. Не харесва гръмки думи – „велик“, „гениален“, „жив класик“. Казва: „Има добър обущар и всички в махалата го знаят и идват при него. Ще ми стига, ако всички ме знаят и идват при мен, за да си купуват книгите ми.“

Пасков има четири брака: учителката по руски език в Лайпциг Ингрид, французойката проф. Мари Врина – литературовед и преводач на българска литература на френски, Мартина и цигуларката Пенка Паскова.

Творбите на Виктор Пасков са превеждани на англ., нем., пол., рус., слов., унг., фр., хол., чеш., швед. ез.

„Аз съм роден скитник – признава Пасков. – Аз съм се развивал, ограмотявал, култивирал или катастрофирал под много небеса.“

Виктор Пасков умира в болница в Берн малко преди да навърши 60 години на 16 април 2009 г.  от рак на белите дробове. За смъртта на Виктор Пасков пуска некролог и британският „Тайм“: „Виктор Пасков бе българин с много таланти и жив темперамент.“