1. Фонетиката – наука за звуковете в съвременния български език. Фонетични единици. Гласни и съгласни – обща характеристика и класификация.

Предмет на фонетиката

Фонетиката е дял от езикознанието. Тя е наука, която изучава звуковия строеж на езика. Думата фонетика произлиза от гръцката дума phone, която означава „звук’, „тон”, „глас”. Като научна дисциплина фонетиката започва своето съществуване през 19 век, въпреки че корените й лежат още у древните гърци и индийци.

В езика материален носител на информация е звуковата вълна, която се възпроизвежда от говорните органи, възприема се от слуховия апарат и се предава в съответния център на главния мозък. Различават се два основни типа фонетика – описателна и историческа. Историческата описва измененията в звуковата страна на езика в различни периоди от историческия му развой. Описателната разглежда съвременното състояние на звуковия строеж на езика.

Фонетични единици

Звукови единици, които чрез противопоставяне различават звуковата страна на морфеми и словоформи, се наричат фонеми, а звуковите сегменти, лишени от тази способност – варианти на фонемите /алофони/. Някои учени като Ян Бодуен  дават „психологическо” определение на фонемата – фонемата е „постоянно съществуваща в нашата психика представа за звука”. Броят на фонемите във всеки език е строго ограничен, а броят на вариантите е извънредно голям, защото фонемата зависи от позицията й в словоформата. Вариантите на фонемата /алофоните/  са индивидуални и факултативни. Индивидуалните варианти са присъщи на изговора на отделни лица и тяхната реализация не е свързана с позиционни причини. Индивидуален вариант е например изговорът на съгласната „р” с увуларно учленение. Факултативните варианти възникват в резултат на различни фактори /различията в изговорните стилове, диалектното влияние/.

Гласни и съгласни – обща характеристика и класификация

Фонемната система на съвременния български език се състои от 45 фонеми – 6 гласни /а,ъ, о, у, е, и/ и 39 съгласни /п,п’, б,б’, ф,ф’, в,в’, т,т’, д,д’, с,с’, з,з’, ц,ц’, дз, дз’, ш, ж, ч, дж, к,к’, г,г’, х,х’, м,м’, н,н’, р,р’, л,л’, й/.

Най-важните особености на българската фонемна система са:

– гласните фонеми се реализират в зависимост от ударението

– гласните в неударена позиция се поддават на качествени промени

– гласните в българския език са само устнени /орални/. В по-стария период в българския вокализъм е имало две носовки, които са отпаднали от системата

– в българския вокализъм липсва противопоставяне по признака дължина /дълги и кратки гласни/, всяка гласна може да бъде удължена, но само с експресивна цел.

– в консонантната система българският език се отличава от другите славянски езици с двуфонемните съчетания /шт/ и /жд/, произлезли от праслажянските съчетания *tj,  *dj.

– в консонантната система на българския език има голям брой меки съгласни

– за консонантната система е характерно и образуването на удвоени съгласни, създаващи слухово впечатление на дълги съгласни.

Класификацията на фонемите се извършва в два плана – парадигматичен и синтагматичен. В парадигматичен план се изгражда системата на фонемите на основа на противопоставянията на техните диференциални признаци /за вокалната система: място на учленение – предност, задност, степен на стеснение – отвореност, затвореност, участие на устните /лабиалност/ – лабиалност, нелабиалност; за консонантната система: място на учленение – лабиалност, алвеолност, веларност, начин на учленение – преградност, фрикативност, латералност. В синтагматичен план фонемите се намират в отношение на контраст. Например фонемата /м/ е в контраст със следходна фонема /а/ в думата ‘марка’ и в опозиция на фонемата /м’/ в думата „мярка’. Върху синтагматичния план се установяват позициите, в които се реализират фонемите и разпределението им на варианти.