"Християнски символи от Средновековието"

ЕСЕ

Средновековието поставя в центъра на вселената Бог. Цялата християнска символика търси доказателства за това.

Основните християнски символи са кръстът, светлината /ден/, тъмнината/нощ/, свещта, звездата, гръмотевицата, Ева, Богородица, слънцето, изгревът, залезът, кълбо, колело, око, луна, злато, хляб, стадо, пастир, риба, змия, пустиня, плод, дъжд. С характерна символика са цветовете и числата. Средновековната литература търси символика в числата 3, 33, 9, 40.

Кръстът е знак на Христос и символизира победата над злото. Затова през Средновековието се приема като защитно средство срещу злини. Смята се, че дяволът и всички зли сили се боят от кръста и бягат от него.

Символиката на светлината започва от Библията /Битие, 1:3 – 5/, където се казва, че Бог създава светлината и я нарича ден. Светлината е символ на духовност и на невидимата същност на Бога. Светлината се асоциира с белия цвят. Той става символ на чистотата. А светците и ангелите през Средновековието са облечени в бели дрехи. Звездата /Зорницата/ става символ на самия Христос /Йоан Екзарх използва този символ/. За да вкуси от „божия плод”, според Кирил Философ, човек трябва да се подложи на „божия дъжд на буквите” /”Проглас към Евангелието”, Константин Кирил Философ/. Книжовността по този начин се превръща в предел между двата свята: светът на мрака, невежеството и смъртта и светът на светлината, знанието и живота: „Голи са без книги всички народи,/ не можейки да се борят без оръжие/ с противника на нашите души,/ и готови са за плена на вечната мъка”.

Тъмнината е символ на злото. Тя се проектира в черния цвят. В „Проглас към евангелието” книжовността е видяна като оръжието на светлината и живота срещу силите на мрака и смъртта. За да не бъдат мъртви душите ни, трябва да вземем „здраво оръжието, което книгите господни коват”.

Към символиката на светлината е прибавена свещта, която трябва да бъде направена от восък. Това е знак, който отвежда към историята за раждането на Христос от Дева Мария, както восъкът се приготвя от девствената пчела. Свещта става символ на човешкия живот. Гръмотевицата е образ-символ, който събира в себе си светлината и тъмнината и средновековните християнски представи я представят като стрела, която Бог изпраща на хората за наказание на техните грехове. Тъмнината е символ на злото и в апокрифа „Ходене на Богородица по мъките” грешниците са в непроницаема тъмнина и духовен мрак.  Змията се превръща в символ на греха, на вероломството и на злия език, клеветничеството. Пустинята е място за изпитание и спасение,  образ на връзката между човека и Бога. Евтимий издига високо отшелническия живот – път към усъвършенстване и спасение на душата. Евтимий е ученик на Теодосий Търновски и прекарва в Килифаревския манастир от началото на 50-те години до 1363г. Освен Евтимий ученици на Теодосий са Сава, Тимотей, Дионисий, Роман, Григорий Доброписец. Житиеписецът му обобщава: “Но най-вече при него се стичаха ония, които привличаше отшелническият живот, подобно, както казахме, на жадуващ елен, що тича към водния източник”…

Богородица е символ на майчинството, закрилница е на християните. Откриваме този символ в творчеството на всички старобългарски писатели. Климент Охридски /”Похвално слово за успение Богородично”/ я определя със символи като „нов ковчег”, подчертавайки, че тя е носила в себе си Христос. Други символи за представяне на нейния образ са „планина”, „облак богоносен”, „светилник”, „врата”, „извор”, „златна кадилница”, „плодовита маслина”, „духовно жилище на слънцето Христос”. Богородица и Ева са противоположни образи символи. Ако Богородица е символ на издигането на човека, Ева е символ на падението, на греха.

Слънцето през Средновековието се възприема като творение на Бога. В езическите времена Слънцето е Бог, християнството не го разглежда като Бог, а като символ на божията мощ и творческо начало, на светлината, докато символиката на луната се свързва с пророчествата за възкресението. Съответно изгревът на слънцето символизира раждането на Христос или възкресението му, а залезът – смъртта на Христос. Кълбото, колелото и окото са знаци, които може да означават слънце. Фениксът, соколът и орелът са птици, които също могат да бъдат символи на слънцето. Златото става символ на вечност и могъщество, затова християнските книги са често със златни корици. Според символиката на слънцето и златото жълтият цвят става израз на светлина, на божественост, достойнство, власт. Символиката на връзката слънце – бог – злато означава абсолютната и несравнима с нищо божествена красота.

      Окото е символ на божественост. Средновековието разделя зрението на две – телесно и духовно. Духовното символизира прозрение и достигане до истината. Хлябът през Средновековието става за християните символ на Христос и на плътта Христова, отдадена за спасението на човечеството. Словото, учението чрез слово, е хляб, защото храни душите с духовна сила-знание и защото е от Бога/Проглас към евангелието/. Пастирът има в средновековната литература значение още на грижовен водач. В езика на Средновековието глаголът паса (стадото) също получава преносно значение, означава водя, управлявам и заедно с това грижа се за някого, храня го в духовен смисъл. Пастирът е земният духовен водач. Това е свещеникът и преди всичко висшият духовник – епископът и патриархът. Рибата става символ и на самия Христос в резултат на своеобразно тълкуване на грц. дума риба. Схващане, че тя е акростих от грц. израз Иисус Христос Божи Син Спасител.

Житията и литературните творби през Средновековието обикновено се състоят от три части – увод, изложение и заключение. В средновековния литературен текст тройката със своята християнска символика се свързва със Светата Троица. В ”Проглас към Евангелието”от  Константин Кирил Философ символиката на числото три, внушена с помощта на любимата тогава поетична фигура – анафората, внушава контрастното възприемане на света, в който светлината и животът са за тези, които са познали буквеното слово:

словото, което кърми човешките души

словото, което крепи сърцата и умовете,

словото, което подготвя да познаем бога.

Числото 33 се смята по данни в Евангелието като възраст на Иисус при неговата. Числото 9 в християнската символика представя спасението.  Според Пространно житие на Кирил той, бидейки при  фулското племе, отсича едно боготворено от тях дърво, като го удря 33 пъти, което означава победа на християнството над езичеството. Числото 40 се среща в Библията като число на наказанието (при потопа вали 40 дни и 40 нощи), но и на благоволението Божие. Това число е подходящо за тъжни събития,  но след това същото число е дадено за премахване на греховете, затова и 40-те дни на поста не са дадени за наказание, а за живот. В старобългарския оригинал “Азбучна молитва” от Константин Преславски се състои от четиридесет дванадесетсрични стихове. Числото четиридест е библейско и символизира преход (това е броят на дните, които Христос прекарва, отдаден на молитви в пустинята; възкръсналият Христос се възнася на небето 40 дни след разпъването на кръст; в Стария Завет Моисей води евреите 40 години през пустинята, докато ги заведе до обетованата земя). В символиката на числото е заложен и  конкретният смисъл на текста предвид мястото на “Азбучна молитва” сред другите части на “Учителното евангелие”, творбата е преход от встъплението към същинската част.

Има още нерешени проблеми при осветляването на християнската символика през Средновековието, свързани със сравнителното й изследване  в балкански и европейски мащаб, с проблемите на текстологичните проучвания и анализи. Към тези въпроси и проблеми се насочва днес вниманието на българската наука, за да проникне зад анонимността на огромното  множество от книжовни произведения.